Фриц Риман "Основни форми на страх"

(Една дълбинно-психологическа студия)

ВЪВЕДЕНИЕ
ЗА СЪЩНОСТТА НА СТРАХА И ЗА АНТИНОМИИТЕ НА ЖИВОТА

Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскета или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие.

Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.

Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване, притъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.

Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек — променят се само обектите на страха, това, което го предизвиква и, от друга страна, средствата и методите, прилагани в битката с него Например днес като цяло ние вече не се страхуваме от гръмотевици и светкавици; слънчевите и лунните затъмнения представляват за нас интересна игра на природата, коя-повече не предизвиква страх, защото знаем, че тя не вещае окончателното изчезване на тези небесни тела, камо ли един възможен свършек на света. Затова пък познаваме страхове, неизвестни на предишните култури — ние се страхуваме например от бактерии, от нови болести, от транспортни произшествия, от старост и самота.

Методите за борба със страха, напротив, не са се променили толкова много. Само дето сега на мястото на жертвоприношението и магическото заклинание се дошли модерните прикриващи страха фармацевтични средства — той самия, обаче е останал В днешно време психотерапията в нейните различни форми се е превърнала като че ли в най-важната нова възможност за преработване на страха: тя разкрива за пръв път историята на неговото развитие у индивида изследва неговата взаимосвързаност с индивидуално-семейните и социокултурни условия и прави възможна конфронтацията със страха с цел плодотворното му преработване в процеса, но очевидно тук е налице едно равновесие в живота: отдаде ли ни се, посредством наука и техника, да постигнем напредък в овладяването на света и така да изключим, да отстраним определени страхове, то ние ги подменяме с други.

Това с нищо не променя факта, че страхът принадлежи неотменно към нашето битие. Само един нов вид страх изглежда е станал част от живота ни днес: ние все повече познаваме страха, породен от нашето собствено действане, което се обръща срещу нас. Ние познаваме страха от разрушителните сили у самите нас — нека само помислим за опасностите, до които може да доведе злоупотребата с атомната енергия или за възможностите за властване, дадени посредством вмешателство в природния поток на живота.

Нашето високомерие сякаш се насочва като бумеранг срещу самите нас; волята за власт, на която липсва любов и смирение, волята за власт над природата и живота поражда у нас страха, че можем да се превърнем в манипулирани, изпразнени от смисъл същества. Ако в миналото хората са изпитвали страх от природните стихии, пред които са били безпомощни, от застрашаващи ги демони и отмъстителни богове, то ние днес се страхуваме от самите себе си.

Би било илюзия да си мислим, че „напредъкът“ — който в същото време винаги е и „път назад“ — ще снеме нашите страхове; някои със сигурност, но той ще доведе със себе си и нови.

Преживяването на страх, следователно, принадлежи към нашето битие. Колкото и общовалидно да е това, все пак всеки човек преживява свои личностни варианти на страх, на „Страха“, който не съществува сам по себе си, подобно на „Смъртта“ или „Любовта“ и други абстракции. Всеки човек има своя личностна индивидуална форма на страх, която е част от него и от неговата същност, както има своя форма на любов и своя собствена смърт.

В този смисъл съществува единствено преживеният и отразен от един определен човек страх, който при цялата всеобщност на преживяването страх винаги носи личностен отпечатък. Този наш личностен страх е свързан с нашите индивидуални условия на живот, с нашите заложби и света около нас; той има история на развитие, която практически започва с нашето раждане.

Ако поне веднъж разгледаме страха „без страх“, ще придобием представа за неговия двойствен аспект: от една страна, той може да ни активира, от друга — парализира. Страхът винаги е сигнал и предупреждение за опасности и в същото време има характера на подкана, на импулс за тяхното преодоляване. Приемането и овладяването на страха означава стъпка в развитието ни, то ни дава възможност да станем по-зрели. И обратното, избягването на страха и на стълкновението с него ни стагнира; то препятства нашето по-нататъшно развитие и ни кара да оставаме деца там, където не сме преодолели страховите бариери.

Страхът се появява винаги, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние или все още не можем да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка на съзряване е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, досега неизвестно и неовладяно, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и в които още не сме преживявали себе си. Всичко ново, непознато, което предстои да се направи или изпита за пръв път, наред с очарованието от новото, с удоволствието от приключението и с радостта от риска, носи също и страх.

И тъй като нашият живот винаги води към нещо ново, далечно и все още неузнато, страхът ни съпровожда непрестанно. Той обикновено нахлува в съзнанието в особено важни моменти от нашето развитие, тогава, когато трябва да бъдат изоставени стари, познати коловози, когато трябва да бъдат овладени нови задачи или напират промени. Следователно развитието, израстването и съзряването очевидно са свързани с преодоляване на страх, и всяка възраст съответно има своите стъпки на съзряване с присъщите им страхове, с които трябва да се справим, за да извършим успешно тази стъпка.

Така че съществуват съвсем нормални страхове, обусловени от възрастта и развитието, на които здравият човек трябва да устои и които трябва да надрасне, чието овладяване е важно с оглед на бъдещето му. Нека се замислим например за първите самостоятелни стъпки на прохождащото дете, когато то за пръв път пуска придържащата го ръка на майката и трябва да преодолее страха от това да ходи само и да бъде оставено само в свободното пространство.

Или нека се замислим за значимите преломни моменти в нашия живот. Да вземем тръгването на училище, когато от семейния скут детето преминава в една нова и първоначално чужда общност и трябва да се утвърди в нея. Или пубертета и първите срещи с противоположния пол под напора на еротична страст и сексуални желания; или пък началото на професионалния живот, създаването на собствено семейство, майчинството и накрая остаряването и срещата със смъртта — всяко начало или нещо, преживявано за пръв път, винаги се съпровожда със страх.

Всички тези страхове сякаш органически спадат към нашия живот, защото са свързани с телесни, душевни или социални стадии на развитие, появяват се при поемането на нови функции в общността или в обществото. Една такава стъпка винаги означава прекрачване на граница и изисква от нас да се отграничим от нещо близко и обичайно и да се осмелим да навлезем в новото и неизвестното.

Наред с тези страхове съществуват и множество индивидуални страхове, които не са характерни за определени гранични ситуации в гореспоменатия смисъл и които често не можем да разберем у другите, защото не сме ги срещали у себе си. Така за едни източник на силен страх може да бъде самотата, за други — навалицата от хора; трети получават пристъпи на страх при преминаването по мост или празно пространство; четвърти не понасят затворени помещения; други се страхуват от безобидни животни, от бръмбари, паяци, мишки и т.н.

Колкото и многообразен да е феноменът страх у различните хора, практически не съществува нищо, което да не може да не породи страх у нас — при по-внимателно вглеждане установяваме, че става дума за варианти на няколко точно определени вида страх, които затова бих искал да обознача и опиша като „основни форми на страх“. Всички възможни страхове имат нещо общо с тези основни форми на страх — те са техни екстремни варианти, изкривени форми или пък изместването им върху други обекти. Ние проявяваме склонността да прехвърляме непреработени, неовладени страхове върху по-безобидни ерзац-обекти, които са по-лесни за избягване от същинските причинители на страх.

Основните форми на страх са свързани с нашето присъствие в света, с нашето разпънато между две големи антиномии битие, които трябва да живеем в тяхната неразрешима непримиримост и противоречивост. Аз бих искал да хвърля светлина върху тези две антиномии с помощта на едно сравнение, показващо нашата включеност в надличностни подредби и закономерности, които ние като цяло не съзнаваме, но които при все това са действителни.

Ние се раждаме в свят, подвластен на четири мощни импулса: нашата Земя се върти в определен ритъм около Слънцето, т.е. движи се около централното небесно тяло на нашата малка вселена и това нейно движение се обозначава като революция, „преврат“.

Същевременно обаче Земята се върти около своята собствена ос, извършва движението, наречено ротация, „въртене около себе си“. По този начин същевременно се обуславят други два противоположни, съответно допълващи се импулса, които, от една страна, поддържат нашата вселена в движение, а, от друга, задават на това движение определени траектории: силата на привличане и центробежната сила.

Силата на привличане сякаш удържа нашия свят, насочва го центростремително навътре, търсеща средата и подобна на всмукване, което иска да задържа и привлича, центробежната сила се стреми да избяга от средата, напира навън в далечината и е подобна на теглене, което иска освобождаване и откъсване. Само равновесието между тези четири импулса гарантира закономерния жив порядък, в който живеем, който наричаме Космос. Доминирането или отпадането на едно от тези движения би нарушило, съответно разрушило всеобщия порядък и би довело до хаос.

Нека си представим, че Земята би изоставила един от тези основни импулса. Ако би изоставила например революцията, въртенето около слънцето и би извършвала само ротацията, въртенето около собствената си ос, тя би надхвърлила измеренията си на планета и би се държала като слънце, като средоточие, около което би трябвало да се въртят другите планети. Тя не би се вписвала в предначертаната й около Слънцето траектория, а би живяла само по свои собствени закони.

Ако Земята би изоставила напротив ротацията, въртенето около себе си и би кръжала само около Слънцето, то тя би изпаднала от равнището си на планета до това на сателит, на луна, обърната винаги с едната си страна към Слънцето и изцяло подвластна му. И в двата случаи тя би престъпила законите си на планета: да се вписва като зависима в нещо и въпреки това независимо да се върти около себе си.

По-нататък: ако Земята не би имала сила на привличане, центроустременост, то тя би била подвластна само на центробежната сила и, движейки се хаотично, би излязла от траекторията си и вероятно би се сблъскала с други небесни тела. И най-накрая, ако тя изцяло би попаднала под властта на силата на привличане, без противоположния импулс на центробежната сила, то това би довело до пълна вцепененост и непроменяемост, или до пасивното изтласкване от траекторията й посредством други сили, на които тя не би могла да противопостави собствена сила.

И сега за сравнението: ако допуснем — което е много близо до ума, — че човекът, като обитаващ нашата Земя и като малка частичка от нашата Слънчева система, се подчинява на същите закономерности и по този начин носи в себе си описаните импулси като несъзнавани движещи сили и същевременно като латентни изисквания, то това би ни довело до твърде изненадващи съответствия.

Достатъчно е само да преведем психологически тези основни импулса на равнище човек, т.е. да попитаме за техните съответствия в душевния живот, тогава бихме се сблъскали със споменатите антиномии, между които е разпънато нашето битие и както ще видим, същевременно с онези основни форми на страх, които са зависими от тях и така придобиват един по-дълбок смисъл.

На ротацията, на въртенето около себе си, в психологически план би съответствало изискването за индивидуация, т.е. за това да станеш неповторимо отделно същество, индивид. На революцията, на движението около Слънцето като централно небесно тяло, би съответствало изискването за вписване в едно по-голямо цяло, за ограничаване на нашата автономност и собствени желания в полза на надличностни взаимосвързаности. Така бихме описали първата антиномия, която съдържа противоположните изисквания както да станем самите себе си, така и да се включим в надиндивидуални взаимосвързаности.

На центростремителността, на силата на привличане, в психологически план би съответствал нашият импулс за трайност и постоянство; и накрая, на центробежната сила би съответствал импулсът, който непрекъснато ни тласка напред, към изменения и промени. С това описахме и другата антиномия: тя съдържа отново противоположните изисквания да се стремим към трайност и от друга страна към промяна.

Според тази космическа аналогия ние сме изложени на четири основни изисквания, които откриваме и в себе си като противоречащи си и съответно допълващи се стремления. В различни форми те пронизват целия ни живот и искат от нас все нови и нови отговори. ...

https://chitanka.info/book/2050-osnovni-formi-na-strah

Author signature

-V-