Староисландски саги и митове

https://assets.chitanka.info/thumb/?book-cover/18/6184.250.jpg

Между естественото и свръхестественото.

Въпреки че староисландската литература винаги се е смятала за едно от върховите постижения в европейската култура, представата на мнозина за нея се изчерпва с едно мъгляво понятие — „сага“. Малко са онези, които се решават да надникнат в нейния чуден свят, а още по-малко са неразколебаните след първия сблъсък с непривичния й стил и всеприсъщата й загадъчност. Не е трудно да се обясни защо староисландската литература изглежда така трудно достъпна. Тя е творение на един далечен и самобитен свят, който не може да бъде разбран и почувстван без известно усилие на мисълта и въображението. Читателят, който се впуска в него без предварителна нагласа, изпитва чувството на мореплавател без компас и лесно стига до отчаяние.

Многобройните изследвания в областта на староисландската литература са довели както до ценни открития, така и до редица разногласия сред авторитетните мнения. И все пак всичко казано и писано представлява принос за изграждането на правилен подход към нея. Преди всичко друго нека се запознаем с историческата обстановка, в която се заражда исландското литературно творчество.

Летописите разказват, че Исландия била известна още в древността, а по-късно там се настанили ирландски отшелници. Истинската история на острова обаче започва с неговото преоткриване в средата на IX век от норвежкия викинг Нададур и неговите спътници, отклонени от пътя си към Ферьорските острови. Те не забелязали следи от живот и тръгнали обратно, „… а когато отплавали, над планините паднал голям сняг и затова те нарекли земята Снеланд — Снежна земя…“. (Из „Книга за заселването“ — исландски летопис от XII век.) Водачът на втората експедиция, шведът Гардар Сваварсон, разбрал, че Снежна земя е остров, а норвежкият викинг Флоки Вилгердарсон (организатор на третата експедиция) и неговите хора й дали нейното сегашно название: „… Пролетта била доста студена. Тогава Флоки се качил на една висока планина и видял на север, зад планините, един фиорд, пълен с ледени грамади. Затова те нарекли земята Ийс-ланд — Ледена земя, — както и се казва оттогава.“ (Из „Книга за заселването“.)

Първият постоянен заселник на острова бил норвежецът Инголвур Арнасон, днес тачен като баща на исландската нация. През 870–871 г. той се настанил край днешната столица и нарекъл местността Раюкяр-вийк (днес Рейкявик) — Залив на дима. Последвала истинска вълна от заселници, предимно норвежци, а също и келтски роби, доведени от Британските острови. Според Ари Торгилсон (1067–1148), първият исландски историк и автор на „Книга за заселването“, обитаемата земя на острова била заселена за около шестдесет години. В много от сагите се посочва изрично причината за това масово изселване от Норвегия: стремежът на крал Харалдур Красивокосия да се наложи като владетел на цялата страна и терорът, упражняван от него, над дребните феодали. Пренаселеността на Норвегия по онова време е била друга съществена причина.

Заселниците се разположили на повече или по-малко отдалечени едно от друго семейни стопанства и заживели от скотовъдство, земеделие и риболов. Села и градове в страната не е имало. Този изолиран начин на живот се запазил докъм края на седемнадесети век, когато Рейкявик от една-единствена ферма прераства постепенно в град. Усамотените семейни стопанства обаче и днес са твърде обичайна гледка сред исландския пейзаж.

Изворите на сведения за живота на първите заселници не са толкова богати и надеждни, колкото може да се помисли. Обширните исландски саги, писани три-четири века по-късно, са доста несигурен източник и достоверното в тях се отсява с мъка. Затова, когато говорим за „викингските времена“ такива, каквито ни ги представят сагите, би трябвало да спотаим известна доза съмнение.

Съдейки по писмените разкази, всеки младеж от знатно семейство е желаел да навлезе в живота, като първо опознае външния свят — Норвегия и другите северни държави — и служи на някой тамошен владетел или стане викинг, т.е. морски разбойник. Викингски експедиции се организирали до различни страни: Англия, Шотландия, Ирландия, Нормандия, та дори Италия, и при успех носели голяма слава за участниците в тях. Битките и сраженията са били нерядко явление и в самата Исландия, но впечатлението, което може да се придобие от разказваното в сагите — че това е било едва ли не основното занимание на жителите й, — е погрешно. Суровият живот изисквал напрегнат ежедневен труд за осигуряване на прехрана и основната тежест падала върху мъжете, които били на първо място животновъди, земеделци, занаятчии, рибари и строители, и едва тогава викинги.

Жените в това общество разполагали със завидна свобода в сравнение с католическа Европа. Доколко една жена е имала правото да избира съпруг по свое желание, не можем да бъдем сигурни, но е добре известно, че тя, ако бракът не потръгнел, обявявала развод и се завръщала при родителите си.

Исландия е неплодородна страна, с оскъдна по площ обработваема земя, с дълга, макар и недотам сурова зима, атакувана от природни бедствия. През периодите на неплодородие наставал глад, с който населението в езическите времена се преборвало по различни начини. Единият от тях бил твърде прост: новородените деца, най-вече момичетата, и старците били „изнасяни навън“, т.е. оставяни да умрат далече от хората. Една от първите забрани, наложени от християнството, била върху практикуването на този жесток обичай.

Векове наред в страната нямало никаква централна власт. Висши управници били жреците — пазители на храмове, вероятно тридесет и шест на брой през десети век. Всеки свободен жител ставал „подвластник“ на един такъв старейшина — обикновено на онзи, който живеел в непосредствена близост, но имал право да се откаже от него и да си избере друг покровител, макар и неговото поселище да било по-отдалечено. Старейшините и подвластниците си обещавали взаимна подкрепа при всякакви трудности: съдебни дела, родови вражди, неплодородие и глад и т.н.

Висш законодателен орган било Общото събрание (или Общия сбор) — едно от първите в Европа. То се е свиквало през юни на Полето за сбор, разположено на около 40 км от Рейкявик. Законите, заимствани от старонорвежкото право, се учели наизуст от „законоразказвачи“, назначавани от жреците-старейшини. До тези специалисти по право можел да се допита всеки нуждаещ се. Съдебните дела се водели по строго установен, изключително сложен ред и тъй като понякога делото се решавало чрез намеса на сили, подкрепата на влиятелни старейшини била особено необходима за всяка от страните.

Провеждането на всеобщи сборове имало съществено значение за вътрешната и външната политика на страната, затова и сагите обръщат особено внимание на тази важна част от живота.

Свободното време било запълвано с различни развлечения: игри с топка върху лед, „конски боеве“ (описани в „Сага за изгарянето на Нял“), пирове и веселби, на които се рецитирали стихове и били разказвани истински или измислени истории. Организирали се големи празненства — например есенни гощавки, с които посрещали зимата, и дълги пиршества по време на езическия празник Йол, запазил името си и в наши дни, макар и вече със съдържание на християнската Коледа. Така били скъсявани безконечните зимни нощи, затова и на исландски „развлечение“ в буквален превод е „скъсяване“, а „забавлявам се“ е „скъсявам си времето“. ...

https://chitanka.info/book/6184-starois … i-i-mitove

Author signature

-V-