Животът на Ла Горда

- Соледад е жена като мен - каза тя. - Ще ти разкажа нещо за собствения си живот и може би ще я разбереш.

- Някога имах мъж. Забременях от него, когато бях много млада, и му родих две дъщери. Една след друга. Животът ми бе ад. Този човек беше пияница и ме биеше ден и нощ. И аз го мразех, и той ме мразеше. И надебелях като свиня. Един ден друг мъж дойде и ми каза, че ме харесва и иска да отида при него в града, за да работя като платена прислужница в богаташките домове. Той знаеше, че съм работна жена, и искаше да ме използва. Но животът ми беше такъв кошмар, че се съгласих и отидох при него. Той бе по-лош от първия ми мъж, стиснат и жесток.

- След около седмица му омръзнах. И ме биеше така жестоко, както не можеш да си представиш. Мислех, че ще ме убие, макар че дори не беше пияница; и всичко това само защото не бях успяла да си намеря работа. После ме изпрати да прося по улиците с едно болно бебе на ръце. Даваше на майката на детето част от парите, които изкарвах. Тогава ме биеше, защото не бяха достатъчно. Състоянието на детето се влошаваше от ден на ден и бях сигурна, че ако умре в ръцете ми, докато просех, мъжът ще ме убие. Затова един ден, когато знаех, че го няма, отидох при майката на детето и й го дадох заедно с част от парите, които бях изкарала този ден. Бях имала късмет: една мила дама, чужденка, ми бе дала петдесет песо да купя лекарство за детето.

- Бях живяла с този ужасен човек само три месеца, а ми се струваха двайсет години. Използвах парите, за да се върна вкъщи. Отново бях бременна. Този мъж искаше да имам свое дете, за да не му се налага да плаща за бебе. Когато пристигнах в родния си град, отидох да видя децата си, но семейството на баща им ги беше прибрало. Събра се цялото му семейство под претекст, че искат да говорят с мен, но вместо това ме отведоха на едно пусто място, където ме биха с пръчки и камъни и ме оставиха да умра.

Ла Горда ми показа многобройните белези по темето си.

- И досега не знам как съм успяла да се върна обратно в града. Дори загубих детето си, което беше в утробата ми. Отидох при една своя леля, която все още беше жива; родителите ми бяха починали. Тя ме подслони и се погрижи за мен. Горката жена ме храни два месеца преди да мога да се вдигна от леглото.

- И тогава един ден тя ми каза, че мъжът, от който бях избягала, е в града и ме търси. Той отишъл в полицията и казал, че ми бил предплатил за работата и че аз съм избягала с парите, след като съм убила бебето на една жена. Знаех, че това е краят ми. Но отново извадих късмет и успях да се измъкна с един американски камион. Видях камиона да се задава по пътя и отчаяно вдигнах ръка; шофьорът спря и ме качи. С него изминах целия път до тази част на Мексико. Остави ме в града. Не познавах жива душа. Дни наред се скитах по улиците като бездомно куче и се хранех с отпадъци. И точно тогава късметът ми се усмихна за последен път.

- Срещнах Паблито, на когото ще бъда вечно задължена. Той ме прибра в дърводелския си магазин и ми отдели един ъгъл, където да спя. Направи го от съжаление. Беше ме намерил на пазара; след като се спъна и падна върху мен.

- Бях седнала там и просех. Някаква нощна пеперуда или пчела, не знам точно, влязла в сакото му. Той се завъртя на пети, препъна се и падна право върху мен. Мислех, че ще побеснее и ще ме удари, но вместо това той ми даде пари. Попитах го не може ли да ми намери работа. И тогава той ме заведе в магазина си, даде ми ютия и дъска за гладене и ме остави да се занимавам с прането.

- Справях се много добре. Само че напълнях, защото повечето от хората, на които перях, ми даваха останките от храната си. Случваше се да ям по шестнайсет пъти на ден. Не правех нищо друго, освен да ям. На улицата хлапетата ми се присмиваха, промъкваха се зад мен и тръгваха по петите ми, а след това някое от тях ме блъсваше и аз падах. Плакала съм от грубите им шеги, особено когато нарочно разпиляваха прането ми.

- Един ден, много късно следобед, някакъв странен старец дойде при Паблито. Не бях виждала този човек преди. Не знаех, че Паблито си има работа с такъв ужасен и страховит човек. Обърнах му гръб и продължих работата си. Бях сама. Изведнъж усетих ръцете на този човек върху врата си. Сърцето ми спря. Не можех да извикам, не можех дори да дишам. Строполих се на земята, а този ужасен човек хвана главата ми и я държа може би час. След това си тръгна. Бях така изплашена, че останах на мястото, където бях паднала, до сутринта.

Паблито ме намери там; той се разсмя и каза, че би трябвало да съм много горда и щастлива, защото този старец бил могъщ магьосник и един от неговите учители. Бях слисана; не можех да повярвам, че Паблито е магьосник. Той каза, че учителят му бил видял идеален кръг от нощни пеперуди, кръжащи над главата ми. Видял също и смъртта ми да обикаля около мен. И затова действал така светкавично и променил посоката на очите ми. Паблито каза също, че Нагуалът ме е взел в свои ръце, че е проникнал в тялото ми и че скоро ще бъда различна.

Представа си нямах за какво ми говори. Нито пък какво бе направил онзи луд старец. Но и не ме интересуваше. Бях като куче, което всеки подритва. Паблито беше единственият, който се бе държал мило с мен. Отначало помислих, че ме иска като жена. Но аз бях твърде грозна, дебела и нечистоплътна. Той просто искаше да е мил с мен.

- Лудият старец дойде пак една нощ и отново ме сграбчи за врата изотзад. Страшно ме заболя. Разплаках се и изпищях. Не знаех какво прави. Не беше ми проговарял. Изпитвах смъртен страх от него. По-късно започна да ми говори и ми каза какво да направя с живота си. Думите му ми харесваха. Той ме вземаше навсякъде със себе си. Но моята празнота беше най-върлият ми враг. Не можех да приема неговия начин на живот и затова един ден, когато му писна да ме глези и да ми угажда, той изпрати вятъра да се разправя с мен. Този ден бях сама в задната част на къщата на Соледад и усетих как вятърът се усилва. Духаше през оградата. Влизаше в очите ми.

Исках да вляза вътре в къщата, но тялото ми бе изплашено и вместо да вляза през вратата аз излязох през портата на оградата. Вятърът ме поде и ме завъртя. Опитах да се върна назад към къщата, но напразно. Не можех да надвия силата на вятъра. Той ме понесе над хълмовете, настрани от пътя, и накрая ме остави в една дълбока яма, подобна на гроб. Вятърът ме държа там дни наред, докато не реших да се променя и да приема съдбата си безпрекословно. Тогава вятърът утихна, Нагуалът ме намери и ме отведе обратно в къщата.

Каза ми, че задачата ми е да давам това, което самата аз не съм получила - любов и топлота, - и че трябва да се грижа за сестрите - Лидия и Жозефина, по-добре, отколкото за себе си. Тогава разбрах това, което Нагуалът ми бе говорил от години. Животът ми бе свършил отдавна. Той ми бе предложил нов живот и този живот трябваше да бъде изцяло нов. Не можех да пренеса старите си грозни привички в този нов живот. Онази нощ, когато ме бе видял за пръв път, нощните пеперуди ме бяха посочили пред него; нямаше смисъл да въставам срещу съдбата си.

Карлос Кастанеда, "Вторият пръстен на силата".

Author signature

-V-